Джордано Бруно (1548 – 1600 г.) е италиански философ, астроном, математик и монах-доминиканец, който пръв отстоява идеята за безкрайността на Вселената.

Неговите космологични теории са естественото продължение на новата по онова време хелиоцентрична система на Коперник и определят Слънцето като една от безбройно многото свободно движещи се други звезди.

Рожденното му име е Филипо.

Първоначално учи в Неапол, след което постъпва в манастирска школа на Доминиканския орден.

Там приема името Джордано и изучава антична и средновековна философия.

Ръкоположен е за свещеник и получава научната степен доктор.

Не след дълго е обвинен в споделяне на еретични идеи.

Отлъчен от църквата, той поема трудния път на изгнаник.

Предприема продължителни пътешествия из цяла Европа.

Живее в Швейцария, Германия, Франция и Англия.

Вдъхновен от Платон и с подкрепата на крал Анри III, Бруно издава книгите „Сенките на идеите“ и „Изкуството на паметта“.

Преподава за кратко дори в Парижкия и Оксфордския университет.

Поради свободолюбивите му идеи лекциите са прекратени.

През 1592 година се връща в Италия, но е арестуван от Светата инквизиция заради донос, написан от един венециански аристократ.

Делото срещу Бруно трае цели 8 години.

Кардиналите се опитват да докажат, че схващанията му са пълни с противоречия, но Джордано не отстъпва от възгледите си и категорично отказва да се признае за виновен.

Несломен, той е предаден от инквизиторите на светските власти, за изпълнение на циничното аутодафе – „наказание без проливане на кръв“.

Джордано Бруно е изгорен на клада. Мястото е Площада на цветята в Рим.

Литературното му творчество е богато. Сред най-известните му произведения се нареждат „Вечеря през великия пост“, „За причината, началото и единното“, „За безкрайността, вселената и световете“, „За монадата, числото и фигурата“, „За героичния ентусиазъм“.

Бруно е противник на средновековната схоластика, изопачаваща истинския морал.

За него незнанието представлява приближаване към истината, а стремежът към истината е най-висшият мотив на човешката дейност.

Критикува алхимията – защитава великите принципи на рационализма, просвещението и хуманизма.

Той утвърждава хипотезата за безкрайността на Космоса. Коригира Аристотел.

Повлиява Галилей, Спиноза, Лайбниц, Шелинг, Шопенхауер.

След неговата смърт идеите му стават популярни и през 19-ти и 20-ти век на Бруно се гледа като на мъченик за свободната мисъл и модерната наука, въпреки че основните обвинения срещу него са били на догматическа, а не на научна основа.

С критиката си разчиства пътя за философията на Новото време.

Ето и някои от най-известните цитати на великия италиански мислител:

Произнасяте присъдата ми с по-голям страх от този, с който аз я изслушвам.

Страхът от смъртта е по-лош отколкото самата смърт.

По-добре достойна и героична смърт отколкото недостоен и подъл триумф.

Да изгориш, не значи да опровергаеш!

Душата ми ще се въздигне заедно с дима към Рая.

Не ставай съдия, ако с добродетел и сила не си способен да разбиеш примките на несправедливостта.

Няма нищо непреодолимо с труд.

Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство.

В безкрайната Вселена възникват и се унищожават безброй светове. Нашият свят е един от безбройните светове.

Бедният ум е този, който мисли като тълпата.

Една истина освещава друга! Истината не може да противоречи на истината. Тя не се променя, защото в нея вярва или не вярва мнозинството от обществото.

Стремежът към истината е единственото занятие, достойно за героя.

Естествено е, че овцете, които имат за владетел вълк, имат за наказание да бъдат изядени от него.

Изкуството запълва недостатъците на природата.