Албер Камю (1913 – 1960 г.) е френски философ, писател, драматург и публицист, гравитиращ около атеистичния екзистенциализъм.

През 1934 г. Албер Камю се включва във Френската комунистическа партия, но през 1936 г. е обвинен в троцкизъм и напуска.

По време на Втората световна война участва активно във френската Съпротива и сътрудничи на нелегалния печат, където публикува своите писма, посветени на критика на идеологията на националсоциализма. В този период се запознава с Жан-Пол Сартр.

Върху формирането на философските възгледи на Камю голямо влияние оказват още Паскал, Киркегор, Достоевски, Ницше, Кафка.

Големият успех на романите му „Чужденецът“ (1942), „Чумата“ (1947) и философските му трудове „Митът за Сизиф, Есе върху абсурда“ (1943) и „Разбунтуваният човек“ (1951) му донасят международна известност и признание, както и Нобеловата награда за литература през 1957 година.

В политическите си възгледи Камю еднакво отхвърля „механичната цивилизация“ на Запада и тоталитаризма на комунизма, варварството на атомната атака над Хирошима и на расизма. Критичното отношение към комунизма постепенно охлажда отношенията му със Сартр.

Загива при автомобилна катастрофа.

Със своето литературно творчество той се нареджа сред най-големите хуманисти в световната култура.

Ето някои от най-запомнящите се негови мисли:

Блажени са сърцата, които могат да се огъват – те никога не ще бъдат разбити!

Благосъстоянието на хората винаги е било оправдание за тираните.

Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него.

Тези, които се подчиняват на Системата, обикновено нямат характер.

Всички модерни революции са довели до укрепване на властта на държавата.

“Един водач – един народ” означава един господар и милиони роби.

Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е.

Никой не осъзнава, че някои хора изразходват огромно количество енергия, само за да бъдат нормални.

Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води…

Автор: Петър Мургински

Снимки: The New Yorker