АВТОР: ДОРОТЕЯ ЯНЕВА

______

Човекът е многопластово същество, което в своето развитие има много лица. Неговата същност е изтъкана от гени – наследствени черти, придобити черти, в следствие на заобикалящия го свят и собствени черти – родени с него самия, от там започва началото на неговото психологическо изучаване. Изкуството се ражда малко след създаването на човека и e част от неговото житейско пътуване. На един по-късен етап и в резултат на многовековно съжителство двете науки – психология и изкуство се срещат и установяват, че си взаимодействат.

По повод личността ще надзърнем над една картина – „Момиче пред огледалото“ от 1932 г. на Пабло Пикасо. Картина, която и до ден днешен е актуална и отрaзява жената в нейната действителност. Ще я разгледаме чрез различни психологически подходи, защото само един не би я описал изцяло!

Пабло Пикасо е обявен за най-значимия художник през последните 100 години.

Още от детските си години в него се проявява гениалният художник, който с темпераметен характер и желание за живот ще създаде едни от най-големите шедьоври на нашето време. Роден е да обича живота, макар да е преживял много трудности – от загубата на сестра си до самоубиството на най-добрия си приятел. Всичко това оформя гения в него да погледне с друго око на човешката фигура и на личността на човека в творчеството си. Вероятно в следствие на загубата на близки хора, неговата доминатност и нарцистичност се увеличават. Желанието му да доминира идва от притеснението да не загуби още някого, в комбинация с нарцисизма му, всява нуждата на другите хора от самия него. Чувства се спокоен, когато другите не могат без него, така той може да определи кога някой да си тръгне от живота му и така отново се стига до контрола, предпазвайки се от евентуална ненадейна загуба. В това на пръв поглед фанатично поведение той се обсебва от личността на човека и по-скоро на жената. Тя е тази, която веднъж е загубил в лицето на сестра си и тя е тази, която го изпълва и вдъхновява. Неговият поглед към нея е пречупен през деформацията на образа и цветовата наситеност. На пръв поглед картините му изглеждат весели и многоцветни, но това засилва драматизма им.

Както неговият приятел Елуард казва: “Пикасо никога не е рисувал, просто защото обича да рисува. Той винаги търси скритата истина под повърхността. Пикасо се е целял да обрисува приключенията на живота и човешката драма“.

За него невероятното и чудовищното вървят ръка за ръка в реалността. Оказва се един пророк на това, което предстои и е актуално и до днес. Истинските лица на хората прикрити под прекрасна повърхност, облечени в хубави дрехи, но червиви отвътре. Това, което се крие от другите, но ни изяжда нас самите. Поради това и анализът в тази статия ще е върху жената и конкретно върху картината „Момиче пред огледалото“. 

Тя показва многоликост, която всяка една жена притежава, обрисувана в най-истинската си пълнота и гола пред себе си и пред едно огледало. Сама със себе си, разгърнала се и оставила всичко на показ.

Момичето от картината е неговата най-голяма муза Мари-Терез Уолтър, която е и негова любовница. Младостта ѝ дава на Пикасо нужната енергия да твори. С тази картина той се опитва да разбере нейната същност и да я покаже и на нас. 

Ако започнем от психофизичния анализ, относно естетическото измерение за красота, ще ни стане ясно, че тази картина няма пропорционални измерения, по които може да кажем, че е красива, а точно обратното. Пикасо се противопоставя на всякакви естетически рамки за красиво и изважда идеалистичните пропорционални устави извън границите. Дава ни едно истинско лице, което е много по-красиво от всяка симетрия.

Относно възприятието на тази картина – то дава усещане за наситена емоционалност, а погледът ни ще се пренесе първо в огледалото. Там ни гледа едно лице различно от реалното или по-скоро от лицето пред обществото. Като изображение тази част от картината е най-драматична и наситена цветово, съдържайки най-много информация. 

Ако просто трябва да опишем картината, то на нея се вижда момиче пред огледало, изпълняващо един всекидневен акт на жената, но наситеността на картина издава желанието на твореца да погледне вътре в нея и да покаже психологическата дълбочина на картината и какви социални норми налага обществото върху жените. 

Жената в обществото е различна от жената, в нейната същност, но ще разгледаме тази гледна точка като стигнем до психоанализата. Ако се върнем на цветовете на картината, които са ярки и наситени, те помагат за по-лесното възприемане и подбуждат мозъка да разсъждава върху идеята на картината. Засилва се влиянието на символиката на цветовете, които сами по себе си дават синтактичен израз на картината.

Пикасо пристрастрен към жената, която е негов наркотик за творчество, е и нейн ценител. С желание да я разбере, да проникне вътре в нея и после да я унищожи. 

С пасивно-агресивна насоченост към нея, но пък с най-директната грубост на четка трябва да четем за да разберем. 

Какво е тя, жената? Тя идва да преласти с красивата си вънщност, нежна и невинна като дете, което се нуждае от закрила. Покорява мъжкото сърце и после си тръгва без предупреждение. Миловидното ѝ лице прикрито пред хората с грим, който крие тази невиност, за да се превърне в изкустелка, която заявява своята сексуалност. Обществото иска от нея да бъде жена, да порасне, за да нямат възрастните мъже угризения (по-скоро Пикасо, който е с 28 години по-зрял от Мари-Терез).

Младата жена взираща се в образа прави препратка към древността, носи символиката на изкусителката, богинята. Сълзата на лицето ѝ , която е единственото отразяващо се едно към едно и в огледалото, е това което всъщност навява тъгата и безпокойството на младата дама. Принудена да бъде друга, за да бъде одобрена от обществото. 

Докосвайки огледалото се усеща напрежение от въпроси изникващи в глава ѝ: Дали това е тя, истинската ѝ същност или е само предупреждание за това, което я очаква?! 

Момичето е нарисувано в профил, като чистото и невинно ѝ лице е обърнато директно към зрителя. Двузначност – дали това е истинското ѝ Аз или това е лицето пред обществото. Видяхме вече другата гледна точка за гримираната част от лицето, която всъщност е прикрита, ами ако тя е истиснкото ѝ лице – страдащо, неразбиращо себе си, пожълтяло от преструвки, израз на болнавата ѝ, страдаща душа. Уморена от това да прикрива себе си, огледалото разкрива как се чувства тя отвътре.

Тази картина напомня донякъде и за книгата на Оскар Уайлд – „Портретът на Дориан Грей“. Желанието за вечната младост, за суетата и красотата. Желанието да се покажем, че сме по-добра версия от другите в обществото, ни кара да правим немислими неща със себе си. А действителностат вътре в нас е червива, тъжна и гнила. Разпадащата ни се душевност е изядена от комплексите, които не успяваме да преоодолеем. Срамувайки се от, това което сме и желанието ни за идеаличност, довежда и жената в огледалото да се страхува от отражението си. Само тя е тази, която вижда истината. Прикритите желания, неудволетворената сексуалност и една душа, която е на път да бъде унищожена от собственото си Его. 

В картината не могат да бъдат отделени фройдиската, нео-фройдиската и юнгианската школа, защото самият Пикасо ги е вплел в едно. Жената пред огледалото е като сън – деформиран, за да изпъкнат проблемите на Аз-а и Егото. Символиката на архетипите в лицето на женското изначало и колективното несъзнавано.

Нека да се върнем на Аз-а и Егото, както споменахме по-горе Егото измества Аз-а, а в огледалото е умиращата душа на Аз-а, погълната от заобикалящата го среда. Дали е опит за примирение или съпротивление е жестът на докосване, но със сигурност жената разбира какво я гледа от другата страна.

Нарцисизмът на Пикасо отново е засегнат, като е проектиран върху жената, макар да се опитва да го убие с реалния образ в огледалото. Интересен е фактът, че отражението е наполвина, все едно част от жената си отива. Тя умира, душата ѝ изчезва. Самото огледало е символ на отвъдния свят. В митологията то е вход към света на мъртвите. Тази символика е като препратка отново към сестрата, която вече я няма, която пък от своя страна може да е символ на умиращата душа. Аз-ът, който се е предал пред Егото. 

Самите цветове, които са в огледалото се отразяват и върху ръката ѝ, което отново е като все едно влизане в друго измерение, в един отвъден свят. Последен опит да спаси това, което е останало от нея. 

Ако погледнем от гледна точка, в която Пикасо се опитва да унищожи Мари-Терез, чрез тази картина и като цяло опит на един мъж изоставен от сестра си да унищожи жената, за да не може тя да му прични болка никога повече. Ярките цветове в картината поддържат неговата агресивност към нея. Присъствието на червено, жълто, оранжево – все огнени цветове, които могат както да засилят и осветлят присъствието ѝ, така да и да го изгорят. Той иска да я възприеме така, все едно не е истинска като сюрреалистичен сън, а всъщото време е по-реална от всякога, с цялата си душевност на показ.

Интересна е идеята, която възниква относно екзистенциално-феноменологичния подход – за влиянието на Мари-Терез върху Пикасо. Какво е преживяването, което се поражда у него, рисувайки толкова нейни портрети? 

Когато я среща, тя е едва на 17 години, все още дете. Тя е невинна като в картината и лесна за обработка, запленена от мъжа с интересна осанка. Прикривайки любовта си зад агресивните шарки на стената, които напомнят за кубистичния му период, той превръща картината в негова поема за жената, която се променя и порасва пред него. Той я обработва по негов модел и рисува преживяванията си с нея и в какво се е превърнала. Страхът от загубата не позволява на Пикасо да е моногамен и единственият начин да задържи любовта си към тях е като излее агресията си в картината. Но това е хуманистичното разбиране за човешката природа от любовта към омразата, от наивността към реалността, от невинността към съблазън. Противоречива е женската природа и яркостта на цветовете го доказват.

Символиката на фигуралното изображение и цветовете е толкова добре синхронизирано, че само то може да разкаже целия сюжет на картината. 

Интересното за агресивната кубистична стена е, че острите ъгли на ромбчетата са омекотени с кръгове в средата. Тя е като в стая от Алиса в страната на чудесата, която агресивно се стеснява и ромбчетата започват да те боцкат, за да те върнат в реалността, но кръговете вътре в тях ги омекотяват и връщат погледа към кръглите части на тялото. Тази не симтричност на кръглите форми от една страна показва разместването на душевните пластове, като залепени части на неправилните им места. Напомня за витражно пано, за залепени, но не свързани части на цялостната картина. Напомня за разпад, което ни връща към темата за загубата. 

Освен червеното и оранжевото, зеленото ги допълва идеално – то е символ на нейната душа, все още млада и чиста. Около главата в огледалото като аура са оформени синьо, лилави и черни полукръгове, като ореол символ на сакралност, но и на загуба.

Картината „Момиче пред огледалото“ дава един дълбок прочит на жената като цяло и нейнта същност, но тази тема е неизчерпаема. Пикасо прави опит да я разбере и да ни я покаже, но едва ли някой ще успее напълно да я разгадае, тъй като тя самата не се е опознала напълно. 

Пабло Пикасо е творец, изпълнен с желание да дава, да проповядва неговата религия и възгледи. Да говори за себе си, чрез любовниците си, а всъщност да разказва за тях. Геният в него, надхвърля човешките възможности за разбиране, но пък понякога е нужно само да го усещаш. 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Цанев, П., Психологически подходи в изкуствознанието. НХА, 2009

Джансън, Х. У., Джансън, А., История на изкуството. Том 4. Елементи, 2006

Цанев, П., Психология на изкуството. НХА, 2008

Снимка: pablopicasso.org